Третият случай за последните две седмици
Когато пристигнах на мястото, криминалистите вече бяха навлекли белите си гащеризони и оглеждаха волвото за улики. Колата бе спряла точно по средата на шосето, оставяйки четири дълги черни ивици върху влажния асфалт. Утрото бе хладно; върховете на високите борове бдяха над нас тихи и неподвижни, а в далечината все още се забелязваха сивите сенки на октомврийска мъгла, която постепенно се оттегляше навътре към гората.
Телата на жертвите – мъж и жена, наближаващи шейсетте – бяха застинали на предните седалки с широко отворени очи и зейнали усти. Ръцете на мъжа бяха с изпънати лакти и стискаха здраво волана, а жената бе вкопчила длани в колана, вцепенена от ужас.
Купър стоеше на няколко метра пред автомобила с ръце на хълбоците, вперил поглед в труповете. Сините му очи – сега още по-ярки и проницателни – сякаш прорязваха сивия автомобил и търсеха миниатюрна следа.
– Керъл и Томас Андерсън, на 55 и 57, и двамата местни, от Денвър – казах аз, преглеждайки записките си до момента, и застанах до Купър. – Тя е продавачка в магазин за обувки, а той – инженер.
– Трийсет и два метра спирачен път и нищо друго – рече замислен Купър. – Нито капка кръв, нито стъкълце, нито следа от друг автомобил.
– Нищо ли не са открили все още?
– Нито прашинка – процеди през зъби той, без да отделя очи от автомобила.
– Съдебната медицина?
– Аутопсията ще е следобед, но се съмнявам да излезе нещо ново. Ще бъде както при предишните.
– Странно. Телата им не са мръднали досега. В колко са ги открили?
– Сигналът е подаден в 5:41. От аутопсията ще стане ясно в колко са починали, предполагам около 3.
Часовникът на ръката ми показваше 7:34.
– Ти откога си тук?
– 6:30 – отвърна механично той.
Хвърлих поглед към перфектно изгладената му риза и се запитах как така винаги успява да дойде преди мен, при това в изряден вид. После огледах гората наоколо и казах:
– Каквото и да се случва по тези места, слиза все по-надолу и по-надолу. Близначките Бейкър ги откриха на разклона за Мидуеър две мили и половина по-нагоре, а Томи Паркър катастрофира при заслона „Бъгсли“ на около… миля и половина оттук?
– Миля и четвърт – поясни Купър.
– И сега имаме това – мъж и жена по средата на нищото.
– Бронята… – промълви Купър. – Виж бронята.
Погледнах към автомобила и присвих очи.
– Какво за нея?
– Един нюанс по-тъмна е от капака и калниците. Със сигурност е била удряна и пребоядисвана…
– Не виждам нищо, но ще им кажа да проверят номера.
– Няма смисъл. И без това е правена на черно, в някой гараж. Няма да открият данни за катастрофа.
– Не ми се струват съмнителни...
– Не са. Но нещо ги е принудило да спрат, при това доста, доста рязко – заключи Купър. – Толкова рязко, че са се изплашили до смърт и са останали на място.
– Човек? Животно? В тая гора със сигурност нощем обикалят чакали, а щом има чакали, значи има и дивеч.
– Ако беше животно, щеше да е размазано на асфалта. Ако беше човек – също. Но какво би правил някой след полунощ на подобно място?
Купър отиде при телата, а аз се заех да огледам пътя. Шосе 34 започваше от разклона на магистрала 72 на трийсет и три мили северозападно от Денвър и продължаваше нагоре през Скалистите планини в продължение на почти двайсет мили. Пътят бе тесен и осеян с множество завои, които често оставаха скрити от клоните на масивните иглолистни дървета, издигащи се от двете страни на платното – живописна гледка денем, същински кошмар през нощта.
Поне веднъж на всеки два-три месеца имаше произшествия (доста често фатални) с някои от десетките тирове, превозващи дървесина през планината. Но за последните две седмици се бяха случили два особени инцидента: първият бе с близначките Лена и Виктория Бейкър – студентки на 22, а вторият – с младеж на име Томи Паркър. Колата на близначките бе открита с работещ двигател вдясно от платното, а самите те – проснати на студения асфалт на няколко метра от нея. Съдебната експертиза заключи, че Лена е починала от масивен инфаркт, а Виктория е получила гърч, след което се е задушила до смърт. Спортният шевролет на Томи Паркър пък бе открит обърнат по таван и разбит в скала близо до заслона „Бъгсли“. Въпросите защо близначките са отбили встрани и са излезли от колата и как Паркър е успял да обърне шевролета и след това да се разбие в скалата, оставаха отворени.
Обходих района до близкия завой, но не открих нищо и се върнах при Купър.
– Сигурно още днес ще започнат да тръбят за сериен убиец по шосе 34… – предположих аз. – Журналистическите сайтове няма да пропуснат да направят пари от тая работа.
– Нали знаеш… – започна Купър и се вгледа някъде напред. – Ако се случи веднъж, е изключение, два пъти – съвпадение. Ако се случи три пъти – става явление. А ако се случи три пъти за две седмици… Не можем да ги виним. – Погледът му блуждаеше някъде нагоре измежду дърветата.
– Не можем. Свиква се с тях...
Целия разказ можеш да прочетеш в сборника "СПОМЕНИ И ПРИВИДЕНИЯ".
Comments