Дами и господа, с нескрита радост и с особено вълнение ви представям днешния ни герой: господин Уинстън Луи Фаренхайт – едър 3-годишен мъжкар с дълга рижа козина, пухкава опашка, бяла гушка и магнетични зелени очи, които ще ви омагьосат на мига. Последното се е случвало с много други, така че неминуемо ще се случи и с вас.
Господин Фаренхайт и неговата стопанка госпожа Линда Дохърти – кокетна поетеса, надхвърлила седемдесетте – живеят в светъл тристаен апартамент в източната част на Холивуд. Точният адрес на престижната тухлена сграда е авеню Кенмор, 1510 – на ъгъла с легендарния булевард Сънсет и само на няколко преки от авеню Де Лонгпре, където Буковски е живял близо 10 години: от 1964-а до 1973-а. И макар жилището да е собственост на госпожа Дохърти, ваната, креслото в хола, терасата и килимчето пред банята са територия на Уинстън и всеки нарушител се наказва с нокът или остър зъб.
Бащата на господин Фаренхайт – Патрик Луи Фаренхайт беше здрав, чистокръвен мъжкар, порода Мейн Куун. От него Уинстън е наследил издълженото за породата тяло (почти метър от главата до опашката), зелените очи и дългата рижа козина. Освен с великолепната си осанка, Фаренхайт старши впечатляваше и с аристократичния си дух, тъй като последните седем години бе собственост на принцесата на Монако – Шарлен и бе придобил аристократични навици. Майката на Уинстън - Елизабет Вайбел беше пухкава бяла женска от породата Рагдол, която презпо-голямата част от животa си обитаваше резиденцията на принца на Люксембург – Анри Люксембургски. От нея Уинстън е наследил топчестата глава и бялата гушка, както и малко от мързеливия ѝ котешки характер, но наистина малко. Заедно с брат му Карло и сестра му Бриджит, Уинстън е една от трите рожби от това кралско чифтосване, и водени от този факт, можем съвсем основателно да заявим, че господин Фаренхайт е единствената котка с благороднически произход в Източен Холивуд, ако не и в цял Лос Анджелис.
Както при всяка друга котка, животът на господин Фаренхайт е организиран около три фундаментални дейности: хранене, чифтосване и сън, най-често в разбъркан и непредсказуем ред. Именно чифтосването е и в основата на тази история, но след малко ще стигнем до това. Първо храненето.
Уинстън обожава пилешко и сьомга. Макар да идва от среда на благородници, където еленското и телешкото Уагу са ежедневие, рижият господин предпочита крехко пиле и прясна сьомга, в краен случай, но наистина много краен – пуешко. Свинското му е твърде мазно, телешкото жилаво, черният дроб му горчи, а заешкото му накиселява. Що се касае до гарнитурата, Уинстън няма никакви претенции, тъй като еднакво мрази и картофите, и граха, и деликатно ги отделя настрани, за да се фокусира върху месото. Лошото е, че госпожа Дохърти рядко се сеща да разнообрази менюто и на Уинстън му се налага със седмици да закусва, обядва и вечеря с пиле. Когато най-сетне му омръзне и му се дояде сьомга, господинът започва стария, но изпитан трик отказ чрез подушване.
Какво ми носи днес. Я да видя.
Подушване.
О, пак ли пиле... Няма да го ям. Ще лежа на дивана и ще чакам да се сети сама.
- Какво има, Уинстън, не си ли гладен? – тревожи се Линда.
Гладен съм и още как! Но ми дай сьомга, патенце! Сьом-га. Онова дето плува и в лице прилича на онази вещица Джени от горния етаж, с вмирисаните чехли и плюшения син пеньоар.
На следващия ден госпожа Дохърти отваря с нова консерва пиле, която отново бива подушена и отхвърлена.
Пиле. Пак пиле. Няма ли друго в тоя магазин? Сьомга. Дай ми сьомга! Виж някъде при скъпите неща.
- Уинстън, какво ти е? Чакай, ще звънна на ветеринаря...
Госпожа Дохърти телефонира и гласът ѝ се чува чак на долния етаж
- Мисля, че е болен. Не се храни от няколко дни. Да го доведа ли за преглед?
Преглед! Не! Чакай! Ще ям пиле! Чакай! Само не ме слагай в онази клетка пак. Не искам цял Лос Анджелис да ме гледа в този вид.
- Да сменя храната? О, не бях се сещала за това, доктор Питърсън.
Разбира се, че не си. Ако беше, нямаше да звъниш за пети път тази седмица на онзи очилат гном Фитърсън. Или Питърсън, какъвто е там...
- Ще пробвам днес. Сьомга? Добре, ще пробвам със сьомга. Прав сте, котките обичат риба. Ха-ха.
О, слава на Бастет, слава и на доктор цайс! Джейн Остин се вразуми, ще има сьомга.
Трикът проработи и след трийсетина минути в паничката на Уинстън имаше сьомга с грах. За всеобща изненада, пухестия господин дори опита няколко зрънца грах, преди окончателно да го отхвърли. Уинстън прилагаше отказ чрез подушване поне веднъж в месеца и щом госпожа Дохърти забележеше непокътнатото пилешко, тя тичаше до магазина и пълнеше кошницата с консерви сьомга.
Сънят за Уинстън е минимум 16 часа на ден. Повече може, по-малко – не, и никога не е достатъчен. Макар да има собствено легло от пухкав микрофибър и плюшено одеялце, Уинстън предпочита дивана и креслото в хола, защото креслото има удобна облегалка за главата, а от дивана може да гледа телевизия. Да, господин Фаренхайт обожава да гледа телевизия, особено риалитита и лотарийни игри. Пухкавият аристократ веднъж дори успя да пусне телевизора сам, докато Линда беше на пазар, и щом се върна, поетесата се стъписа изненадана:
- Уинстън! Ти ли пусна телевизора? Как успя?
О, не, патенце, духът от вазата беше. Разбира се, че бях аз! Да виждаш някой друг в апартамента? Между другото, счупих онази червената чаша, но ти и без това не я ползваше. Така де, тя сама падна, аз просто си се разхождах по бюфета.
- Господи, счупил си чашата от Джордж! Не бива да те оставям сам, Уинстън! Следващият път можеш да подпалиш жилището или да ни наводниш.
Спокойно, патенце. Дори да пламне нещо, вещицата Джени от горния етаж ще го надуши с гигантската си камба и на мига ще довтаса. Заклевам се - носът ѝ е като на персийска хрътка!
Както вече сте се досетили, господин Фаренхайт никак не харесва приятелките на Линда – Джени, Марта и Люсил, с които често се събират на по чаша чай и сладкиш. С изключение на Люсил, която твърди, че има алергия от котки, Джени и Марта обожават Уинстън и всеки път го търсят, за да го галят и прегръщат, но в повечето случай успява да се измъкне. Но първо, разбира се, проверява за храна.
Носиш ли ми нещо? Какво е това – кекс? Ужас! Сух и безвкусен като стар дунапрен! Как въобще го постигна това?! Боже, сега разбирам защо си разведена.
- Той не обича сладко, Марта – бърза да я успокои Линда и обира със салфетка изплютия на земята кекс.
Марта на свой ред е издебнала Уинстън и е успяла да го сграбчи в прегръдките си
Чакай! Чакай! Пусни ме! Не ми мачкай козината! Не! Не по главата! Не обичам да ме пипат по главата, жено! Ще хапя!
- О, колко е пухкав и мек... – захласва се тя, но миг по-късно получава зъб в опакото на ръката и пуска Уинстън на земята.
- Съжалявам, Марта, съжалявам – вайка се Линда. – Сега ще ти донеса кислородна вода. Напоследък е много нервен. Уинстън, марш в другата стая!
О, боже, тя ме гони... Спокойно, патенце, и без това си тръгвах. Вие си говорете за болести и се мъчете тук с този шедьовър на бакпулверното изкуство.
Друго любимо занимание на нашия благородник е да прекарва време на терасата. Понякога обича да лежи и се пече на мекото слънце, друг път е свит на топка на перваза и зорко следи хората по улицата, сякаш наблюдава динамична игра на шах.
Този сигурно е адвокат. Или банкер. Само адвокатите и банкерите ходят с такива блудкави костюми.
Я, момчето с пицата. За трети път идва тази седмица. Кой ли ги поръчва тия пици, сигурно е синът на домоуправителя.
Двойка азиатци. Тия дръпнатите доста се навъдиха из квартала. Сигурно са виетнамци или... тайландци. Носят клетка като тази, дето Линда ме слага за ветеринаря.
М... хубави токчета, мадам. И тази рокля... Боже, не можеше ли да ми се падне някоя мадама като тази червенокосата, а ми се налага да живея с този дърт прилеп Дохърти...
У, тази русата също е добра. Сега съм пред дилема – русата или червенокосата. Чакай, русата има дете, ще ме побърка. Значи червенокосата.
Стига де... точно сега ли трябваше да минава оня с боклукчийския камион... Нали беше само сутрин?! Ужас! Прибирам се. Тази воня ще се набие в козината ми..
.След което се прибира в хола, свива се на креслото и се отдава на дълга дрямка.
Дните на господин Фаренхайт минаваха спокойно и предсказуемо, но това никак не го тревожеше. Разполагаше с баня, място за сън, хубава храна и прислужница в лицето на госпожа Дохърти, която макар и да не му допадаше особено, се грижеше ежедневно за неговия комфорт и винаги държеше тоалетната му чиста и свежа. Но един ден, в разгара на лятото, животът на господин Фаренхайт претърпя неочакван обрат. Докато се любуваше на залязващото слънце и лениво притваряше очи, с периферията си забеляза бяла пухкава опашка, която се поклащаше на отсрещния прозорец. Уинстън мигновено настръхна, зае нападателна поза и впери поглед към сградата от другата страна на булеварда.
Я, какво си имаме тук? Ново лице в квартала...
Пухкавото изкушение изчезна някъде в сенките, а Уинстън продължи да дебне дали и откъде ще се появи отново. Търпението на хищника бе възнаградено, когато секунди по-късно на прозореца се подаде малка розова муцунка, а после и самата тя – Пипа Джей Форестър. Порода Турски ван, чисто бяла, синеока, със симпатично рижаво петно около дясното уше.
Мили, боже! Хиляди ангели сиамски! Небеса от пух и снежна козина! Истински сладкиш! Тук съм, бебчо! Горе, на четвъртия етаж.
Пипа вдигна глава и щом срещна възбудения поглед на Уинстън, мигом се скри засрамена.
Охо... май сме срамежливи. Колко сладко...
Женската събира смелост и се подава отново, когато нещо внезапно я стряска и тя изчезва от прозореца.
Уинстън започна нервно да снове по тънкия парапет, сякаш търсеше бърз начин да преодолее дистанцията и да се озове върху Пипа. Беше толкова вглъбен и настървен, че на няколко пъти само ловкостта на лапите му го спаси от това да се озове на улицата.
Намери я! Бързо! Намери я още днес! Намери я и я прелъсти със страст!, шепнеше вътрешния му глас.
Решен да се добере до Пипа и да се чифтосат, Уинстън се сви в ъгъла на парапета и започна да крои своя план. Три дни по-късно, след часове неуморни наблюдения, анализи и изчисления, планът беше готов.
Първо, трябваше да се измъкне от госпожа Дохърти. Досега Уинстън имаше два неуспешни опита за бягство, първият от които бе в деня, в който Линда го взе, а другият беше на 2 юли миналата година – седмица преди Лос Анджелис да бъде разклатен от 7,2 по Рихтер и в града за кратко да настане паника. Първият му опит бе осуетен още в коридора, а при втория се размина с две пукнати ребра, след като госпожа Дохърти го бе затиснала с входната врата. Затова ако искаше да избяга, трябваше да издебне поетесата и да бъде светкавично бърз.
Второ, трябваше да пресече булеварда. Това не бе такъв проблем, тъй като шофьорите в Холивуд, за разлика от шофьорите в другите части на града, спираха и правеха път на котките.
Трето, трябваше да проникне в отсрещната кооперация и да намери Пипа. Последното беше най-лесно, тъй като щеше да се ориентира по миризмата. Проникването в сградата обаче можеше да стане само в 7,30 вечерта, когато портиерите се сменяха и пушеха навън, а вратата стоеше отворена.
Първата възможност за бягство беше в понеделник вечер. Госпожа Дохърти се прибираше от сбирката на литературния клуб, а Уинстън дебнеше в коридора. Секунда преди да се шмугне между краката ѝ, Линда успя да затвори вратата.
- Уинстън, какво има, миличък? Радваш се да ме видиш, ли?
Господин Фаренхайт се просва на земята и си дава вид, че е щастлив, за да не бъде заподозрян.
Вторник вечер. Линда се връща от клуба, а той отново дебне. Госпожа Дохърти влиза и миг преди Уинстън да се изстреля навън, вратата се затваря под носа му и той се блъска в нея.
- Уинстън, какво правиш? Ти май искаш да избягаш?
Боже, жено, ще ме пребиеш. Откъде тези рефлекси на тая възраст...
В сряда привечер Линда си бе у дома и гледаше телевизия, когато някой звънна на вратата.
- Госпожо Дохърти, извинявайте, че ви притеснявам. Исках да питам, ако е удобно, разбира се, дали при вас има теч в кухнята... – Уинстън дочува се гласа на Чарли Бейкър – новият съсед от долния етаж, който поднася извинения на всяка втора дума.
Господин Фаренхайт се прокрадва тихо иззад Линда, вижда пролуката между краката ѝ и шмугва атлетично, като успява да финтира и самия Чарли, който подскача настрани, щом вижда рижавия хищник.
- Уинстън! Уинстън! Върни се, ще се изгубиш!
- Госпожо Дохърти, извинявайте! Сигурно аз го подплаших. Не се тревожете, котките винаги се връщат.
Уинстън се озовава на булеварда, оглежда се, изчаква синята хонда и червения форд и пристъпва. Отляво ненадейно се появява такси, което подминава пешеходната пътека без да намали или спре.
Ей, смотаняк! Не виждаш ли, че съм на пешеходна пътека!, гневи се Уинстън и оглежда опашката си, за да се увери, че е цяла.
Смяната на портиерите е факт. Мъжете пушат през сградата, а вратата е отворена. Без да го забележат, господин Фаренхайт се стрелва в сградата и хуква по стълбите в търсене на Пипа.
Първи, втори, трети етаж. Уинстън подушва стелката пред вратата на апартамент номер 13 и зениците му лакомо се разширяват.
Тук е. Надушвам я. О, боже! О, небеса!
Рижият благородник си дава миливиден вид и започва настойчиво да мяука и тупа с лапички по вратата. Не след дълго тя се отваря и пред него – по червени пантофи и син пеньор – застава нисичка жена около шейстетте, с топчесто лице и малки издължени очички. Госпожа Чиа.
- Какво прави ти тук– казва тя с отчетлив тайландски акцент. – О, колко хубав ти... Джак! Джак! – госпожата вика съпруга си, който излиза по халат и застава до нея.
- Крациво коте! – господинът е щастлив и взема Уинстън в обятията си.
За ваше сведение, Лин е готвачка в един тайландски ресторант наблизо, а господин Чиа работи в приюта за изгубени животни в центъра на Лос Анджелис и обожава котки. Двамата си казват нещо на тайландски, което остава непонятно за Уинстън, но по израженията на лицата им разбира, че са изключително радостни да го видят.
Господин Фаренхайт се откъсва от прегръдката на Джак и тръгва да търси Пипа.
Къде си, прелест моя? Мое бяло пухкаво съкровище. Моя синеока пастичке. Къде си? Аз съм тук за теб. Хм.... Тук мирише странно. Нещо се пече. Чакай да проверя във фурната. Абе, хора, какво печете тук? Това... това е заек, нали?
Господин Чиа заключи вратата, а Лин отиде да затвори прозореца – същия прозорец, на който Уинстън бе видял Пипа за пръв път. После двамата седнаха около масата и се приготвиха за вечеря.
***
Като изтънчен любител на котките и собственик на своенравен, но любвеобвилен Шотландски фолд, ми се щеше госпожа Чиа наистина да пече заек за вечеря, но уви, рецептата е друга. Щеше ми също Пипа да се появи отнякъде и да се вкопчи в Уинстън, за да видим развръзката на тази любовна история, но и това няма да се случи. Не и днес. Любовта и храненето споделят един и същи център в човешкия мозък и затова ние, хората, сме по-предразположени към любов след като сме се нахранили. Затова и храната е афродизиак. Затова обичаме да се храним. Затова и когато много обичаме нещо или някого ни се иска да го изядем или просто да го захапем с любов.
Госпожа Дохърти е добре. Оказа се, че течът е от съседния апартамент и така си спести ремонта на кухнята. Веднага след като отпрати момчето от долния етаж, излезе на булеварда и дълго се оглеждаше за Уинстън, но така и не го откри. Ако беше вдигнала глава нагоре, щеше да го види застанал на прозорецата на семейство Чиа и биещ по стъклото с пухкавите си лапи.
Тук съм, мамче! Виж ме! Нагоре! Не там! Виж ме, мамче! Ехо!
Животът на господин Фаренхайт в дома на семейство Чиа остава тайна за нас. Все пак е благородник, а животът на благородниците често е обвит в мистерии и неразкрити тайни.
Историята свършва тук. Следващият път, когато видите котка – улична или излизаща от нечий дом – я погалете по гърба и ѝ дайте консерва сьомга. Току-виж сте попаднали на някой принц или пък на самата кралица.
Comments